Из необятните ниви и поля,
притичваха и викаха „неволя”.
Ала от среща – гола тишина,
протяга им безмилостно ръката своя!
Викът се спусна по онуй дере,
където никой няма да го чуе
сякаш бездната им го отне,
и сетне няма да го върне !
Затичаха се, спъна ги тоз камък,
чиито хули и обиди пощадиха,
Затичаха се ала тоя път със пламък,
мечтите необятни изгориха !
Да ги преборят винаги мечтаят,
а за грешките не ще ги оправдаят.
По пътя винаги жестоко ги посичат,
но те със думите си ги отричат,
Зашеметени, но с изпъчени гърди,
ще смачкат всеки що ги нагруби.
Ще тропнат с крак на пук на всички,
дори на тея с многото парички,
че техния живот не се купува,
на никого, за нищо не ще слугува!